Депресия-Панически атаки-ТревожностПубликации

За меланхолията, траура и депресията – съвременна концепция

Меланхолия траур и депресия-помощ при психолог-екип на Асоциация Имаго

В тази статия се описва интересна гледна точка за депресията през погледа на британския психоаналитик Дариън Лийдър.

Понастоящем предпочитаните лечения на тъгата са насочени към ограничаването й. Те се поставят в рамка, за да се промени поведението на пациента, а не се адресира психическото му състояние и те се насочват към потискане на симптомите, а не премахване на нуждата от тях.

В своята книга „Новото Черно“ британският психоаналитик и философ Дариън Лийдър представя съвременната концепция за депресия чрез възстановяване на забравените понятия „траур“, „скърбене“  и „меланхолия“.

Тежестта на усещането за самота и липса, както и увеличеното диагностициране на различни типове душевни страдания с клиничния термин  „депресия“, е темата на книгата, която разглежда „раждането“ на това заболяване. Думата „депресия“ е създадена като клинична категория в средата на 20 век и се използва като чадър за сходни състояния, като нарушения на ритъма сън-събуждане, апетита и настроенията. С други думи, думата „депресия“ се е превърнала в етикет, който засяга набор от психични и биологични явления, които се отклоняват от стандартния модел на поведение и доколкото тези явления се различават от такъв модел, те стават симптоми на патология, за чието лечение обикновено се прибягва до лекарства.

Депресията се разглежда като биологично заболяване и като че ли  в обществата се цели пренебрегване на човешките, емоционални отговори при загуба, разочарование, смърт. Такава диагноза разглежда симптомите като нарушения, които трябва да бъдат заличени, а не като носители на истината за страданието в рамките на даден човек. Употребата  на думата „депресия“ за обозначение на общи модели от симптоми, пренебрегва самия факт, че една и съща симптоматика може да отговаря на много различни въпроси.

Анализът на тези въпроси се провежда чрез третиране на гореспоменатите няколко понятия, а именно траур и меланхолия. Те споделят свойствата на реакцията на загубата и отговора на липса. Освен това и двете имат силна амбивалентност към обекта на загубата. Както авторът посочва, като цитира Фройд, всички силни привързаности водят до сливане на любов и омраза. Такива привързаности на любов и омраза се проявяват в степента на идентифициране със загубения обект.

Различните маниери, при които човек реагира на идентификацията с обекта на загуба, включват самата разлика между траура и меланхолията. Опечаленият се идентифицира с определен аспект на изгубения обект, докато меланхоликът идентифицира себе си с целия обект.

Тази разлика обяснява защо траурът включва процес, който може да определи като „работа“: Опечаленият трябва да обработи всички различни аспекти на изгубения обект един след друг, за да намалее болката, чувствата за разкаяние и самоупрекване. Лийдър отбелязва, че Есето на Фройд за траура и меланхолията е равнозначно на развитието на кубизма, при който обектът се разглежда от всички възможни гледни точки. Такъв преглед помага на опечаления да премахне всички разрушителни преживявания  към изгубен обект, което задължително води до гореспоменатия синтез на любов и омраза. От друга страна, идентифицирането на меланхолика със загубения обект обсебва изцяло Аза. Авторът засяга идеята за изграждането на Аза от изоставените отношения. Когато преживява загуби, разочарования, смърт често опечаленият взема в себе си характеристики на загубения обект – тон на гласа, походка. От друга страна аза се изгражда и чрез регистриране на загубата. Признаването на загубите, на травматичните събития от миналото изисква наличието и на трета страна – някой, които е нужно да признае, да потвърди собствените преживявания на страдащия.

Авторът остава в нас усещане, че  предпочита по-старите, по-сложни идеи за траура и меланхолията, а книгата е своеобразно аналитично изследване на Фройд, свързано с човешката загуба и как човек се формира и изгражда около нея. Човекът, който е в траур, знае повече от всеки друг какво е  загубил и каква енергия е вложил в това. Дали  жена си, работата си, спорът, който е водил през целия си живот, меланхоликът не може лесно да назове това, което липсва. Когато се страхуваме, ние губим себе си, губим своята идентичност. Меланхоличният човек е загубил самоуважение, той вече не вижда собствената си форма поради пълната идентификация със загубения обект.

Разграничаването между меланхолията и продължителен и труден траур може да не е напълно убедително, но авторът надхвърля сферата на психологията чрез остра социална критика. Според Фройд ако скърбящият знае какво повече или по-малко е загубил, то при меланхоликът това не винаги е очевидно. Нужно е да се разграничава това, което сме загубили от това кого сме загубили. Понякога това разделение е трудно и донякъде е свързано със значимостта на обекта, който сме загубили и вложените в него любов и омраза. За разлика от скърбенето и скърбящия, меланхоликът губи самоуважение, губи изцяло себесъхранителни механизми и изцяло се идентифицира със загубата, като че ли се случва „психична смърт“. Меланхоликът има преживяване, че е безполезен, жалък, ненужен, очаква да бъде отхвърлен. Много депресирани и невротични хора се преживяват като ненужни и безполезни, но при меланхоликът е засегнато само ядро на Аза, там където се е случила пълна идентификация със загубата. Меланхоличният човек поддържа най-лошата компания на света, т.е. собствената си. И това определение много добре се вплита в представата за пълната идентификация със загубата. Лийдър изследва контраста между невротичното самоупрекване и меланхоличното, като описва различни случаи на хора. И във всички тези случаи можем да проследим, че ако при невротичното самоупрекване някои хора имат репрезентации в тялото си, като натрапливости за болести, то при меланхолията човек вижда в себе си причината за всички злини. Гневът по загубения обект може би стои и в ядрото на тази пълна идентификация при меланхолика и преживяването на безполезност и упрек към себе си. Много по-лесно можем да изразим гняв към живите. Когато почине близък, другият партньор може рязко да идеализира изгубения обект. Когато се изследват тежки загуби, близките се гневят на всичко около тях, като че ли от „страх“, да не се разгневят на този, който ги е напуснал. В много случаи неотприщеният гняв при загуба е свързан с промяна в констелацията в семейството.

Процесът на траур и скърбене успешно може да бъде подпомогнат от „трета страна“ или някой, които би могъл да регистрира преживяванията на скърбящия. Без тази „котва“ не можем да повярваме в автентичността на това, през което сме минали.

Приятелите, близките, психолог успешно биха могли да осигурят психично пространство за скърбенето и траура, които са активни процеси и се нуждаят от преработване чрез регистриране, споделяне, ритуали  и приемане.

Затова, при загуба на близък човек, можете да се обърнете към психолог, който да Ви помогне по-лесно да преодолеете липсата. Не е срамно и е човешко да скърбите за починал Ваш близък човек, но ако допуснете тази загуба да изпълни целия Ви живот, Вие ще се превърнете в затворник на скръбта, меланхолията и депресията. За да избегнете това негативно състояние, като депресия, потърсете помощта на психолог. Екипът на Асоциация Имаго разполага с отлични психолози-терапевти, с които можете да споделите Вашите страхове, притеснения и болка, и да намерите помощта, от която се нуждаете.

Също така екипът на Асоциация ИМАГО създаде форум за психологична помощ, консултиране и споделяне. Чрез форума имате възможност да споделите Вашите преживявания, тревоги и страхове, ако имате нужда в справянето с депресивни състояния и да получите професионална психологична помощ и консултиране от опитните психолози и психотерапевти на Асоциация ИМАГО. Включете се в нашия форум за депресия.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *